Щастието като право

Having-the-right-to-happinessВ днешния Ден на юриста и Конституцията, 16 април, Българският хелзинкски комитет (БХК) обяви резултатите от ежегодния студентски конкурс за правозащитно есе: „Кое е правото, което Вие знаете, че имате, преди съдът и светът да са го узнали?“
С нескрита гордост ви представям есето на колегата, възпитаник на моя университет, Даяна Маринова, четвъртокурсничка от УНСС, която е победител в конкурса. В есето си тя споделя визията за човешкия стремеж към щастието като изконно и неотменно право на хората. Особено ми харесва хуманността и философията в есето й. Мисля, че обществото има нужда от повече такива, истински юристи, а не от безупречни четци на закона. 

Кое е правото, което вие знаете, че имате, преди съдът и светът да са го узнали?

Даяна Маринова

Правата на човека са една от може би най-интересните и според мен една от най-неясните теми. Много често хората дори не знаят какви са правата им.

На една от срещите на Детския съвет към Държавната агенция за закрила на детето говорихме за това какви са нашите права, тогава като деца, според законовата дефиниция. Мислех си през цялото време, че най-важното ни право е да бъдем щастливи. Въпреки това, така и не се осмелих да го кажа на глас, защото вярвах, че всички около нас очакваха да говорим по Конвенцията… да кажем, че имаме право на образование, на живот, на име, на семейство. Тогава обаче едно момче, което е аутист, се изправи пред всички ни и каза: „Най-голямото ни право е да бъдем щастливи!“

Усмихнах се… той каза това, за което аз си мислех. Сигурно повечето от вас, които четете в момента, си мислите, че това е абсурдно, че щастието не е нещо, което може да бъде дефинирано, да бъде поставено под дефиниция, а как би се защитило едно право, ако не можем легално да го определим? И сте прави. Щастието не е правно понятие, но и справедливостта не е. Последната обаче се използва в правото и е един от основните му принципи. Защо тогава и щастието да не е право?

В днешно време се правят всякакви социологически проучвания. Едно такова е и проучването за това колко щастлив е народът на дадена страна. Щом щастието може да бъде проучено от социологията, значи може да бъде обект на изследвания и от страна на правото.

Щастието за мен, като мое право, се състои именно в това, всички мои права, закрепени и гарантирани от Конституцията, международните харти и конвенции, законите, да бъдат защитени и спазвани. Защото какво по-голямо щастие от това, човек да има своето име, живот, работа, семейство, здравно обслужване, образование, равенство в обществото, свободно вероизповедание, възможност за професионално развитие, за свободно пътуване?

Аз никога няма да забравя това момче, което се осмели да изкаже моите мисли. Момче, което накара всички нас да се замислим над правото ни да бъдем щастливи. И много често именно щастието е причината хората да заминават в чужбина. Не заради парите… а заради щастието. Щастието да се чувстваш свободен, да живееш в страна, в която защитават правата ти, щастието да ценят труда ти, щастието да получаваш това, което си заслужил с труда си – щастието от справедливост.

Макар и да знам, че щастието едва ли ще се превърне в част от нашето позитивно право, смея да твърдя, че това е едно наше естествено право, което ще бъде гарантирано винаги, когато всички други наши права, обявени и защитени от закона, бъдат спазвани. Щастие ще има тогава, когато правозащитната ни система е истински действаща, справедлива… Но още повече, щастие ще има тогава, когато ние, хората, си позволим да бъдем щастливи. Защото макар и важно за живота ни, нито правото, нито държавата могат да изместят от центъра човека.

Ако всеки от нас спазва правата на другите, то със сигурност ще живеем в един свят, изпълнен с хора, чието право на щастие е гарантирано.

Защо подкрепям хомосексуалните

homosexuality-and-the-churchДнес прочетох, че лидерът на „Атака“ Волен Сидеров се е опитал да прокара скандална дискриминационна поправка в Наказателния кодекс, която предвижда затвор от 1 до 5 г. и имуществена санкция до 10 000 лв. за хората, демонстриращи хомосексуалната си ориентация чрез участия в шествия и паради или чрез медиите и интернет. Написах във Фейсбук, че се срамувам от държавата си, от тези, които я управляват и които се осмеляват да обсъждат подобни решения, както и от гражданите, които ги подкрепят. Разви се словесна война под поста ми от възмутени мъже, наричащи себе си “нормални”, а хомосексуалните “ненормални”, “срещу природата”, “болни от болестта Педерастия”, сравняваха ги с педофилите, нудистите?! и прочие.

Знаете ли, глупави български мъже, още не сте се отърсили от ориенталското мислене на прадядовците си. Да ви имам средновековната психика, която ви пречи да видите света в цялата му разнообразност, нормалност и колорит! Да ви имам и тъпата представа за мъжественост, според която е по-нормално да си алкохолик, наркоман и агресор, отколкото да си хомосексуалист. Питам се ако утре синовете ви се окажат хомосексуални, ненормалници ли ще ги наричате? Или ще се откажете от тях и мъжествено ще се тупнете в гърдите? Имате ли представа, че някои от най-талантливите и велики мъже са били хомосексуални – Александър Македонски, Чайковски, Оскар Уайлд, Платон. С какво вие сте по-нормални от тях и по-значими за света?

Омръзна ми да чета и слушам доводи, които са били актуални по времето на Светата инквизиция. За пореден път се убеждавам, че в това отношение сме по-близо до изтока, отколкото до Европа. Ако разгледате картите на хомофобия за Европа, ще видите, че на Балканите положението е много зле. В западна Европа има мир, разбиране и приемане на темата. Хомосексуалните се разхождат свободно хванати за ръце по улиците и никой не агресира срещу тях, защото натрапвали “нетрадиционната” си ориентация. Никой не пази децата си от тях като от болни или извратеняци. Свободата и просветеността ти дават възможност да възприемаш света в неговата цялост и да го разбираш, а не да дискриминираш. Тази свобода я има в Европа, но за съжаление умовете на дядовците, бащите и на техните деца се формират в действителността и порядките на Булгаристан, където да си ограничен, “морален”, “благорпиличен” е достойно. В държава, в която децата се отглеждат от еднополовата двойка „мама и баба“ и матриархата така властва, че „реже“ пишки на поразия, е някак си разбираемо поне за пред хората да се правим на мъже, нали така! Но тъй като не искам да изразявам просто възмущението си нека малко да просветя нашите мъже като отговоря на техните притеснения.

  1. Хомосексуализмът не е болест и не е против природата. Той се наблюдава и сред някои животински видове. Всеки психолог ще ви обясни, че щом едно сексуално преживяване се харесва от всички, участващи в него, то не може да бъде наречено болно или извратено. След като не е болест, не може да ви зарази, не се предава по наследство и не е свързан с психически отклонения. Тоест факта, че детето ви гледа хомосексуални хора на парад, няма да го направи автоматично гей, а ще го направи човек, който приема спокойно различните от него. И тъй като не се предава по наследство, искам да ви уверя, че това, че вие сте големи “мъжкари” (или поне така си мислите), не означава, че синът ви ще наследи това ви “качество” и няма да порасне с хомосексуални наклонности под носа ви.
  2. С гей парада хомосексуалните не рекламират себе си. Те просто искат свободно да показват, че съществуват и че имат смелостта да го заявят пред обществото. Защото доста хора с хомосексуални наклонности живеят с травмата от неразбирането на “моралното” ни общество и “порядъчните” си семейства. Страхуват се да признаят какви са, крият се, развиват депресивни състояния и понякога стигат до самоубийства. Може би това ви се струва нормално и хуманно?
    С гей парада хоосексуалните се борят за правата си – да сключват брак, да осиновяват деца, да ходят свободно за ръка по улиците. И на тези, които скочат срещу идеята хомосексуални да отглеждат деца, искам да напомня, че хомосексуализма не е заразен и не заразяват децата. Доста от нашите български двуполови семейства не са здрава и нормална среда за отглеждането на деца, но обществото си затваря очите пред проблеми като този, защото той някак си се вписва в рамката на общоприетото, а именно детето да е травмирано доживот от родителите си. А и ако толкова ви дразнят гейовете на този парад, никой не ви задължава да го гледате или да присъствате. Не ви ли дразнят повече куп други неща от градския ни пейзаж от един парад, който е в един ден от годината?
  3. Хомофобията е дискриминация. А дискриминацията е престъпление! В цивилизованите държави биха ви осъдили за вашите публични изказвания в този дух. В цивилизования свят биха осъдили и Волен Сидеров де, но това е друга тема.
    Запознайте се с чл. 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз – “Забранена е всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация.” Подобни текстове има и във всяка демократична Конституция. Така че всеки може да си прави парад на каквато тема си иска, стига той да не противоречи на закона. В случая не противоречи.
  4. Не сравнявайте хомосексуализма с педофилията. Педофилията е престъпление, което е инкриминирано по причината, че един от участниците в сексуалния акт е непълнолетен и не осъзнава свойството и значението на постъпките си. При хомосексуализма и двамата участници са наясно с факта, че ги привлича партньор от своя пол. Хомосексуализмът не е престъпление, макар че ако зависеше от много от вас, български мъже, щеше да бъде.

Ще завърша с един коментар на моя приятелка по темата, който мисля, че е точно в десятката. “Господа, докато продължавате да мислите през кутията ви пълна догоре със стереотипи, гейове печелят нобелови награди, оскари, грами, олимпийски медали. По същото време “американските мекерета” продължават да са нацията, бълваща най-много патенти годишно. А ние тука в милата ни родина, викате нека да не подкрепяме хомосексуалните, щото видиш ли нашите хетеро семейства са най-здравите и морални примери в обществото. Наред с всичките ни политици!…”

В подкрепа на д-р Панайот Диманов

татеД-р Панайот Диманов е директор на МБАЛ „Св. Пантелеймон“ АД – гр. Ямбол. По време на неговото управление 2010-2013 г. болницата в град Ямбол бележи невиждано през послендите 25 години развитие. За последните 3 години е направено в пъти повече отколкото по време на 13 годишното управление на предишното ръководство. Ремнотирани са 6 отделения – детско, инфекциозно, урология, нервно отделение, микробиология, акушерсрво и гинекология, заедно със закупуването не медицинска апаратура за тях. Болницата се акредитира като база за специализация на студенти специализанти и професионалисти по здравни грижи и като център за провеждане на клинични проучвания. Д-р Диманов посреща в началото на своя мандат болница, оставена в разруха и ограбване от предишното й ръководсто, а към момента тя е една от малкото болници, които не само нямат задължения, а има 2 милиона печалба, а разходната част на болницата е намалена със 70 000 лева на месец поради коректно провеждане на процедурите по възлагане на обществени поръчки! На фона на масовото напускане на лекари по време на предишното ръководство и като цяло за страната, са привлечени 35 нови лекари, от които 17 специализанти. На фона на ниските възнаграждения в страната на всички служители от този бранш, заплатите в ямболската болница са учвеличени с между 10 и 12 % на всички работещи.

По време на управлението на д-р Диманов, Общински съвет Ямбол и Министерски съвет  инициират довършването на проекта за изграждане на нова сграда на болницата. Тази сграда стои непостроена от 1979 г.! По проект сградата трябваше да е завършена през юни 2013 г. и обурудвана с най-модерната техника, за да се превърне в предпочитан център за лечение на пациенти в региона. Новото правителство реши да не се реазлизира този проект, след като в него са инвестрани 1,5 милиона лева, поради липса на интерес във възлагането на обществени поръчки и сключването на договори – официално поради липса на средства за довършването й. Резултатът – град Ямбол не просто няма да има нова болница, но и ще бъде сменен в началото на месец декември най-успешния до момента директор на ямболската болница.

Мисля, че в тази сфера безкористността и професионализма трябва да стоят преди всякакви партийни интереси. Като мен мисли и ръководството на Районната колегия на Български лекарски съюз, както и всички служители на Ямболската болница, които от години не са получавали толкова професионално и коректо отношение от ръководството. Прилагам писмо на Председателя на РК на БЛС гр. Ямбол до Министъра на здравеопазването и се надявам повече хора да разберат, че кадровите промени по политически причини, са в основата на това вече 25 години държавата да боксува на едно място. В системата на здравеопазването има силна нужда от честни, неподкупни и квалифицирани кадри. Няма причина новото правителство да лишава болните от такива, само защото не принадлежат на техните партии. Политиката не може да стои над здравеопазването. Кое налага смяната на дикректора на МБАЛ „Свети Пантелеймон“ АД – Ямбол – политически или обективни причини?

ДО
Д-Р ТАНЯ АНДРЕЕВА
МИНИСТЪР НА
ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО
ГР.СОФИЯ

Уважаема министър Андреева,

Във връзка с предстоящото Общо събрание на акционерите в МБАЛ ”Св. Пантелеймон” АД – Ямбол, свикано на 11.12.2013 г., с дневен ред, включващ смяна на състава на Съвета на директорите, УС на РК на БЛС – Ямбол проведе на 27.11.2013г. извънредно заседание. След задълбочен анализ и обсъждане УС на РК на БЛС – Ямбол апелира към Вас, уважаема д-р Андреева, да няма партийни пристрастия при определяне Съвета на директорите на МБАЛ „Св. Пантелеймон” АД – Ямбол.
Здравеопазването е висш национален приоритет и като такъв винаги трябва да бъде надпартийно  и да не се политизира. Считаме, че ръководителите на ЛЗ трябва да бъдат разглеждани надпартийно, като експерти, обслужващи интересите на лечебното заведе-ние, което ръководят, на лекарите, работещи в него, и на пациенти-те. Основен критерий за професионалните качества на ръководителите на ЛЗ трябва да бъде ефективността на тяхната мениджърска дейност, която включва и приноса за финансовата стабилност на съответната болница.
При наличието на видими положителни резултати от работа-та и издигане престижа на което и да било ЛЗ от неговото ръководство, РК на БЛС – Ямбол се обявява категорично против немотивирани и безпричинни политически смени и съмнителни политически назначения.
В рамките на добрия тон и като част от утвърдените добри взаимоотношения между МЗ и БЛС най-учтиво Ви молим, уважаема министър Андреева, в случай на извършена смяна на който и да е член от състава на Съвета на директорите, писмено да изложите мотивите за това свое решение и причините, които налагат тази и всяка следваща смяна.

С уважение:
Гр. Ямбол
Д-р П. Папашимов
Председател на РК на БЛС – Ямбол

Писмото на д-р Папашимов е публкуквано на адрес http://www.yambolpress.bg/?p=57396

За любовта

Screen Shot 2013-06-11 at 7.31.51 PMНикога не съм писала нищо за любовта. Все си мисля, че за любовта не може да се говори “without getting involved with the old clichés”, както пее моят любимец Fish. A никак не понасям да чета клишета и шаблони и като цяло май всичко по темата е казано, така че не знам какъв би бил моят принос в тази насока. Така че предварително се извинявам, ако звуча банално и сантиментално.

Напоследък всички ми казват, че изглеждам много щастлива. Хубавите неща в живота са прости. Когато човек е щастлив не мисли много и не се задълбочава. Приема всичко леко и естествено. Размишленията, дълбочината, изкуството се раждат в драмата и тъгата. В драмата човек осъзнава сложността на нещата в живота и започваш да търси обяснения на разни фундаментални въпроси – защо съм тук, щастлив ли съм, какъв е смисъла, на къде отивам, сам ли съм в живота или не и т.н. И намира отговори, които го правят по-мъдър, по-самоосъзнал се, по-самодостатъчен, по-креативен. Но в никакъв случай не го правят по-щастлив. Който трупа познание, трупа печал, пише в Библията.

Истинските неща са прости и идват от самосебе си. Няма нужда да ги проумяваш, променяш, напасваш, да чакаш или преговаряш. Те се случват без много думи. Виждам толкова хора около мен, които се опитват отчаяно да напаснат по себе си нещо, което не им е по мярка. Това не е любов, а воля, търпение, безсмислено усилие. Колкото и да се опитва човек, няма как да преформова две парчета от пъзел да си паснат, ако те просто не са съвместими. Дори насила да ги набута едно до друго, картинката пак ще е крива. Всеки е губил време в опити за това. Бих казала че много хора прекарват животите си в подобно упорство. При тях нещата винаги са сложни и драматични и повтарят постоянно безсмислените си опити без да направят прости изводи от тях.  Тези хора вярват, че любовта е непременно съпътствана с нерви, болка, борба и усилия. Понякога, за да избягат от това, избират най-компромисния вариант на вегетиране с половинка, в която не са влюбени, но обичат фригидно по необходимост от спокойствие. Обикновено търсят проблясъци на емоции с други хора, но нямат смелост да се откъснат от донора си на тих домашен уют, понеже се притесняват да не се върнат в изходна позиция с болезнените любови и неуспешни опити за напасване.

Не знам дали е късмет или резултат от здрав разум да намериш любовта на живота си, нито дали това всъщност е доживотно състояние. Прекалено съм млада, за да бъда категорична. Знам само, че за да обичаш осъзнато някого, трябва първо да познаваш и обичаш себе си. За да се срещнат хората, те трябва да са намерили своя център, в противен случай се разрушават взаимно – един търсещ, друг съветващ. Понякога пък се пробваш чрез привързаността към друг да изградиш липсващото си Аз. Накрая се чудиш това ти ли си или някаква проекция.

Любовта е проста и всяко усложняване не е любов, а опит за любов. Трябва да успееш да я опазиш от своето его. Когато обичаш някого, се появява инстинкт да го предпазиш от всичко на света, включително и от себе си. Така успяваш да изявиш най-добрата си страна и ставаш по-добър човек.

Любовта е да чувстваш, че имаш дом. Аз никога досега не бях чувствала някое място като мой дом. Сега се прибирам вкъщи в моя дом и там се чувствам като в крепост, където нищо негативно не може да ме достигне. Всичко и всички остават навън. Любовта е да се прибереш вкъщи и да намериш разбиране, утеха и подкрепа, без да се налага да обясняваш нищо.

Любовта е да имаш път. Бих тръгнала навсякъде без да се замисля, ако човекът, който обичам, ме държи за ръката.

Любовта е да виждаш в някой себе си. Не просто да виждаш, че прилича на теб и говорите на един език, а го приемаш за част от теб в друго човешко същество и е изключително важно тази част от теб да е щастлива, спокойна и свободна да прави всичко, което я радва. Когато обичаш някого, не се страхуваш, не ревнуваш, не съизмерваш любовта си. Всъщност любовта няма количествени измерения. Или я има, или не. Ако между двама човека, има повече любов от едната страна, и по-малко от другата, това е някакъв дисбаланс и не е истинско.

Когато човекът, който обичам, страда, имам чувството, че физически усещам това. Дори предпочиатам да страдам аз, отколкото той. Когато е щастлив…не мога да опиша по-силен прилив на щастие за мен. Вчера той бягаше по риза в студа, за да вземе колата си, понеже аз бързах да тръгвам нанякъде. И когато го гледах, на мен ми стана студено и не исках той да бяга по риза в студа заради мен. Ето толкова е просто всичко.

Странно, някои хора измерват любовта в жертвите и компромисите, които някой прави за тях. Ако обичаш някой, защо изобщо би искал той да жертва нещо? Логично е да искаш ти да си причина за неговото щастие, а не за неговите жертви. Другото е някакъв егоизъм и чувство за малоценност, което се нуждаеш някой да лекува. Любовта е благородна емоция. Тя не би трябвало да отключва страхове. Не би трябвало да се съревноваваш в нея, да пречупваш, да съдиш. Или виждаш себе си в някой, или не. Ако не се виждаш, продължаваш по пътя и чакаш да видиш. Из Фейсбук някой я беше сравнил с чифт обувки – всички могат да ти кажат дали ти отиват отстрани, но само ти си знаеш дали са ти удобни. И колкото и да ги носиш, пак няма да ти станат удобни, ако не са ти по мярка от самото начало. Най-много да си травмираш краката, респективно мозъка.

Нямам деца и не знам какво е чувството да обичаш децата си. Но предполагам, че голямата любов на хората към децата им, е от това, че виждат себе си в тях. Често така компенсират липсата на всеки друг вид любов. Даже понякога хората обожествяват децата си, за да запълнят липващия смисъл на живота си. Знам обаче, че в чувството да виждаш себе си в човек, който не носи твоята кръв и с който до вчера не си имал нищо общо, има нещо космическо. Не е вярно, че противоположностите се привличали, допълвали и всякакви такива глупости. Противоположностите раждат сблъсъци и неразбиране. Когато хората си приличат, те се обичат осъзнато. И тогава приемат дори най-неприятните си черти, защото същите виждат и в себе си. А човек обича себе си и обича да вижда себе си.

На всичките ми познати, които спонтанно ми казват, че изглеждам много щастлива, обикновено отговарям, че това е така и е толкова хубаво, че няма какво да кажа. Преди много се страхувах от старостта и мислех, че с всяка година ще губя от красотата си. Сега приемам с радост изминаващото време и очаквам всеки следващ етап да ми носи нещо по своему хубаво. Човек изглежда красив, когато е щастлив. Това си личи в усмивката, в очите и излъчването и най-малко зависи от възрастта. Красотата наистина идва отвътре и това е поредното вярно клише.

Новата посока на Украйна – началото на новата Студена война

zx450y250_2191267През лятото на 2012-та бях в Одеса като делегат във форум на Младежкия Европейски Парламент (EYP). Прибрах се в България с нетърпение и дори със самочувствие, че все пак имаме някакъв напредък в последните 20 години преход, колкото и да си мислим, че не е така. Ако видим какво се случва в бившите страни от соц лагера на изток от нас като Украйна или Молдова, ще разберем какъв е реалният смисъл от асоциирането ни с европейските държави и ЕС. Колкото и да ни е срам, че сме най-бедната страна членка на ЕС, по-добре да бъдем такива, отколкото да бъдем като Украйна. Украйна е като България преди 20 години.

В тази страна, пълна с природни ресурси и богатства, ще видите учудваща мизерия и престъпност. Софийските просяци са нищо пред спящите хора вечер по улиците на Одеса. Средната заплата в Украйна е 230 евро. Минималната от 107 евро  нарежда Украйна на предпоследно място в Европа по този показател. На последно е разбира се Молдова. Цените са по-високи от българските, включително и тези за битови нужди като електричество. От сградите и балконите на хората струи мизерия и бедност с всички възможни техни белези. Противно на това по улиците на Одеса нощем наред с просяците, пияниците, съмнителните типове и джебчиите, ще видите да се разхождат всички последни модели лъскави автомобили в доста по-големи количества от тези в София.

Уви, такава е съдбата на бившите членки на СИВ. Но това, което ми направи най-голямо впечатление е силното желание на младите да се асоциират с Европа и Америка. Местната организация на Младежкия Европейски Парламент е една от най-активните в сравнение с  тези от страните членки. Българската например не извършва почти никаква дейност, но това не е изненада. В Украйна образованието е доста по-скъпо от нашето и мога да заключа, че е достъпно предимно за млади хора, които са наистина мотивирани да дадат такива сериозни суми за техните стандарти. Такива хора видях аз на форума – амбициозни, образовани, говорещи спокойно по два западни езика, пътували из Европа и САЩ. Всички те много се срамуваха от положението на Украйна, не случайно гледаха с такова уважение към Европа и дори към България като членка на ЕС. Непрекъснато получавах въпроса какво се промени при нас след присъединяването. Отговарях им – посоката на движение. Без значение, че се движим бавно, имаме адекватна посока и цел и няма защо да чувстваме неудовлетворение от пътя си. ЕС не предлага нито рай, нито чудеса, а именно посока на развитие. А развитието си зависи от нас.

Моите приятели от Младежкия Европейски Парламент на Украйна днес са от студентите, които протестират срещу решението на Украйна под натиска на Русия да се откаже от подписването на споразумението за асоцииране с ЕС и да започне преговори с Русия за създаване на „пътна карта“ за възобновяване на двустранните отношения. Тези студенти протестират по същите причини като нашите – те не искат бъдещето им да е белязано от съдба като тази на родителите им. Младите хора искат да сменят посоката, въпреки волята на великите сили кукловоди. Нито те, нито нашите студенти искат купени от Русия правителства, които притиснати в ъгъла изпълняват заповеди. Естествено е да предпочитат да са в западния „лагер”, който дава свобода, а не в Руския, който дава нареждания, скрепени с ултиматуми и заплахи.

Ще бъде страшно, ако студентите не успеят да променят посоката. Украйна ще се превърне в ябълката на раздора между ЕС и бъдещия евразийски (съветски) съюз и това неминуемо ще доведе но нова студена война между източна и западна Европа. Под каквато и да е форма конфликт ще има, защото Русия никога в историята не се е отказвала от интересите си без значение от цената на това.

Важно е България да стъпи здраво на своята европейска позиция. Всички евроскептици съветвам да си купят един билет за Украйна, за да видят как може да бъдем по-зле под опеката на майка Русия. Ако са забравили годините между 1944 и 1989, това ще им ги припомни и контраста с настоящето ни ще бъде крещящ. Ако студентите в България и Украйна не успеят, силно се опасявам, че ще повторим миналото на родителите си. Защото този, който не помни миналото е осъден да го повтаря.

Това не беше Mea culpa

Напоследък имам чувството, че живея в Параграф 22 или в някаква подобна история за абсурдите. Не ми се иска да коментирам митинга на всенародната любов към управляващите от миналата седмица. Само ще кажа, че вида на Цариградско шосе след като поддръжниците на управлението се оттеглиха под команда, беше олицетворение и на управлението, и на платените им поддръжници – толкова боклук не бях виждала скоро. Трикът със заснемането с хеликоптер беше идеен – така отвисоко не си личи вида на насъбралата се паплач, а само масовостта на докараните на безплатна екскурзия до столицата симпатизанти. За съжаление на организаторите някои граждани бяха заснели в потресаващи кадри истинските лица на манифестиращите. Страшно става като се замислиш, че тези хора управляват с гласовете си съдбата ни, защото също така под строй и за пари отиват и до избирателните урни.

Абсурдът се засилва от идеята, че  хората, поръчали митинга, си мислят, че някой ще се върже на тази инсенировка.   хвърлят маса пари и усилия, за да изглеждат още по-нелепо отчаяни. Това е както през комунизма. Всички гласуват за една партия и накрая каква изненада – 99.9%  избирателна активност и 99.9% за същата партия. И шестгодишно дете ще се учуди защо изобщо се прави тази глупост.

Несъмнено най-абсурдният ход беше скалъпеното извинение за възродителния процес. 30 години по-късно и също така бутафорно, както цялата организирана манифестация. Само заради този акт безмозъчните поддръжници на ДПС трябваше да замерят с домати лидера на БСП. Прилагам по-долу статията на Петър Карабоев от  www.dnevnik.bg, която перфектно изчерпва всичко по темата.

Това не беше Mea culpa

Канцлерът Вили Бранд във Варшава, 7 декември 1970 г.

Канцлерът Вили Бранд във Варшава, 7 декември 1970 г.

На 7 декември 1970 г. Вили Бранд, канцлерът на Западна Германия, коленичи на мокрия студен гранит пред паметника на въстанието във Варшавското гето от 1943 г.

И не проронва нито дума.

По-късно в автобиографията си той обяснява: „Пред зейнала пропаст в германската история и носейки бремето на милионите, които бяха избити,

направих това, което хората правят, когато не намират думи

Много поляци и германци са трогнати завинаги. На следващата година му е присъдена Нобеловата награда за мир.

На 16 ноември 2013 г. лидерът на социалистите в България Сергей Станишев казва на специално докарани за митинг „симпатизанти“ от БСП и ДПС, някои от които изобщо не знаят защо са в София: „БСП имаме историческа вина пред българските турци – за възродителния процес и се извиняваме за това.“ Лидерът на ДПС Лютви Местан го разцелува.

Това се случва на Орлов мост – място, емблематично от четвърт век за протестиращите срещу системата, която Станишев и партията му олицетворяват. Случва се в компанията на Движението за права и свободи – безспорно най-голямата политическа последица от възродителния процес.

Жестът на Вили Бранд за извинение за най-жестокото престъпление в историята остава и като един от брилянтните примери за това как един политик и истински държавник поема огромна вина. Тази вина дори не е лично негова. Като младеж Бранд е политически активен социалдемократ, в първите дни на 1933 г. отива в Норвегия и се връща в Германия през 1947 г., след като се е сражавал срещу превзетата от нацистите родина.

В годините на т.нар. възродителен процес (1984-1989) Сергей Станишев е първо „журналист на свободна практика“, а по време на т.нар. голяма екскурзия се дипломира в Москва с тема „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия“.

И Вили Бранд, и Станишев се извиняват десетилетия след събитията, дълго след като оцелелите са започнали да преодоляват страха си от насилието и да се лекуват от унижението и загубата на приятели и цял един начин на живот.

Какъв е смисълът в една такава ситуация да се извиняваш?

Дали е направено като изключително важен елемент от сложната мозайка на искането на прошка и помирението, без които не може да се продължи напред и преследвачи и преследвани да заживеят отново? Или е кух жест, една неискрена половинчата фраза, която пада в калта и нищо не пониква от нея – дори по-лошо, може да се окаже обида към жертвите?

Има поне два добри начина да се поднесе извинение от такъв мащаб

Единият е държавническият.

На него се иска прошка от трибуната на парламента в присъствието на президента, патриарха, главния мюфтия, главния равин, председателя на Конституционния съд и другите висши съдилища, главния прокурор, ръководители на държавните архиви, историци и изследователи, представители на репресираните и лично присъствие на пострадали и жертви на репресиите. Задължително се канят и деца, ученици, студенти. Задължително се обявява предварително. Задължително се излъчва по всички национални медии.

Този формат се прави

с ясното съзнание, че такава болезнена страница в историята на нацията не може да се затвори с едно извинение

Затова изисква и обявяване на някакъв набор от инициативи поне за изясняване на истината, събиране на документите и спомените за онова време, за да ги знаят потомците и да не повтарят грешките, иницииране на някакъв институт за паметта за възродителния процес. Ако престъпленията са от тези, за които няма давност, се иска преследване на подбудители и извършители. Ясно се заявява ще има или няма да има обезщетения и компенсации за жертви и техните роднини. (Сигурно има какво още да се добави в този списък.)

БСП е на власт и не го направи по този начин.

Това не беше Mea culpaКанцлерът Хелмут Кол и президентът Франсоа Митеран във Вердюн, септември 1984г. и техният знак за помирение между двете страни
Associated Press

Другият е смиреният и за него няма нужда да си на власт.

Вместо да събира митингуващи в София,

лидерът на БСП пита може ли да поднесе извинение от името на партията не къде да е, а на Тюркян чешма

Там, край Могиляне, се иска прошка за застреляната от милицията 17-месечна Тюркян Фейзулах Хасан от с. Каялоба в деня след Коледа на 1984 г. Поднася се извинение и не само за всички онези прекръстени насила 850 000 български граждани, за убитите и битите, за учителските отряди, следящи дали децата говорят на турски в междучасието, за прегледите на 6 месеца дали момченцата са обрязвани, за това, че през 1989 г. си накарал 80% от етническите турци да избягат или да поискат паспорт, за да напуснат, и в същото време си раздухвал кампания, че това е изневяра на родината.

Иска се извинение, че още Георги Димитров, легендарен лидер за партията, която ръководи Сергей Станишев, на пленум на ЦК през януари 1948 г. казва: „Пред нас като партия и правителство стои въпросът да изселим небългарското население по южната граница, а там да заселим българско население.“ За това, че Тодор Живков, друг легендарен лидер на същата партия, казва 17 години преди т.нар. възродителен процес: „Трябва да разбием компактните турски селища, да ги разпръснем и ликвидираме!“ За кампаниите от 60-те и 70-те години и за това, че пет месеца преди  10 ноември 1989 г. да премине в историята същият човек, на когото в родното място днес е издигнат паметник, казва: „Да им се вземат къщите без пари, да не им се дават обратно дори турците да се върнат, да се спре медицинското обслужване и всякакви държавни инвестиции в селищата на „екскурзиантите“.

Ако трябва, ще влезе в джамия, защото така се демонстрира от наследник на атеистична партия уважение към вярата, която в някои моменти е била единственото, на което са можели да разчитат преследваните. Ще влезе и в църква, за да поиска прошка, че БСП е стоварила бремето на този грях върху сънародници и християни.

Етническите турци могат да преценят дали да приемат извинението на Тюркян чешма, ще го поканят ли в джамията и могат да върнат жеста, като заявят, че времето и истината лекуват раните, правосъдието ще накаже виновните, а от обезщетения няма нужда.

Но това изглежда като

твърде висока класа за плашещо голяма част от т.нар. политически елит на България

Това не беше Mea culpaСергей Станишев, Лютви Местан и премиерът Пламен Орешарски на „Орлов мост“, ноември 2013 г.
Фотограф: Велко Ангелов

Извинения за жестокости от миналото са поднасяли лидерите на много народи и по различни начини. Дейвид Камерън го направи през 2010 г. за кървавата неделя (1972) в Северна Ирландия, като представи подробно разследване на действията на британските сили и ги нарече „неоправдани и незащитими“. Аржентинският президент Нестор Кирхнер (2003-2007) свали портретите на лидерите на военната хунта, прекъсната бе амнистията за действията им по време на т.нар. мръсна война, и бе обявен национален ден в памет на десетките хиляди убити и изчезнали, някои от тях – хвърляни от военни самолети в Атлантическия океан. САЩ се извиниха за вековете на робството и за преследването на съгражданите си от японски произход по време на Втората световна война , ЮАР – за апартейда, Австралия – за расизма срещу аборигените си, папа Йоан-Павел Втори – за преследването на Галилео Галией от църквата…

При всички тях, разбира се, има много политическа символика. Но на преден план в винаги е било посланиетоMea culpa, mea culpa, mea máxima culpa – онова, без което извинението и искането на прошка не са искрени:

Изповядвам се пред всемогъщия Бог
и пред вас, братя и сестри,
че дълбоко съгреших
в мислите и думите си
в това, което сторих, и това, което не успях да сторя
чрез моята грешка, моята грешка, моята най-тежка грешка.

Това на Орлов мост беше на светлинни години от Mea culpaза възродителния процес.

Това не беше Mea culpaГерхард Шрьодер на пред мемориала на Вили Бранд на площад „Вили Бранд“, Варшава, декември 2000

Точно 30 години след историческия жест от 1970 г. във Варшава друг германски канцлер социалист – Герхард Шрьодер, заявява на церемония по откриването на площад „Вили Бранд“ на мемориал на Вили Бранд с бронзов барелеф, изобразяващ прочутия момент как е коленичил: „Тук един германски политически лидер, ръководител на правителството, представляващо германците във Федералната република, имаше достатъчно чувство и смелост да изрази нещо, което думите – колкото и внимателно да са подбрани – не могат да кажат: Ние извършихме престъпления и признаваме, че ги извършвахме ние.“

Едва ли след 30 години някой ще си спомня, че Станишев е казал нещо на 16 ноември 2013 г.

Едва ли и Орлов мост някога ще се казва Сергей Станишев.

Писмо на една майка до учителите

Този текст е написала във Фейсбук профила си моя колега – интелигентна и възпитана жена, която по образование е филолог и педагог. Детето й учи в 118-то СОУ “Акад. Людмил Стоянов”, където отношенията между учители и ученици явно преминават границата на доброто възпитание и образованието. Такива случаи има и в много други училища. Досега многократно в публичното пространство е била експлоатирана темата за лошото отношение на учениците към учителите, но има много примери за обратното, които са подминати с мълчание, защото обществото ни все още приема патриархалното разбиране, че „даскала“ заслужава уважение на всяка цена. Намирам апела на тази майка за много важен и макар че тя не назовава имената на тези учители (вероятно от предпазливост), мисля, че това, което казва се отнася до много хора – не просто до безименните учители от текста, а до цяло едно поколение родители и учители, което живее в неразбиране със сегашните деца. Нека си припомнят, че когато става въпрос за детската психика и възпитание, нямат право на грешки.

Не осакатявайте децата ни!
Дълго време мислих и изчаквах преди да напиша всичко това.Искаше ми се да бъде жалба до МОН и РИО – София, но те едва ли ще реагират, а най-вероятно ще трябва да цитирам разни закони, правилници, алинеи и прочие…и в крайна сметка ще ми обяснят „законово“, че не съм права.
Затова реших просто да споделя.
В рода ми има деветима учители, единият от които е „народен учител“. Винаги съм се отнасяла към тях с огромно уважение и респект, винаги съм била на тяхната страна.
До този момент, в който не се сблъсках с днешните учители и безумията в образованието ни.
Синът ми е доста буйно и своенравно дете, но същевременно изключително умно, отворено към света и търсещо справедливост. Всъщност той е едно нормално дете, представител на новото поколение. На децата, които не изпълняват безропотно командите, а си задават въпроси, на тези, които отстояват позициите си и които, за да дадат уважение, очакват да бъдат уважавани.
За съжаление в българското училище тези деца явно са дискриминирани и отбелязвани с етикети като „лоши“, „пречещи“, „неуправляеми“.
Кое дава право на един учител да нарича децата ни „лекенца мръсни“, „недорасли сперматозоиди“, а на директора да се обръща към тях с “ти ли си оня“?
Защо едно дете се наказва по правилник за обида, а учителя бива оправдан, с обяснението, че има лични проблеми? Нали точно учителите следва да дават личен пример, както ние родителите го даваме. Все пак те прекарват с децата ни също такава част от деня, каквато и ние родителите. Не е ли работа на директора да покаже, че правилата и наказанията са за всички, без значение от мястото им в училищната/работната/житейската йерархия? И ако в живота често виждаме примери за обратното, то нека поне училището да бъде място за справедливост и добър пример за тези, които сега растат и формират мирогледа си.

Кое дава право на днешния учител с лошото си отношение да демотивира децата ни и те да нямат желание да ходят на училище?

Кое дава право на днешния учител да обяснява на децата ни, че за жълти стотинки си къса нервите с тях? Ако това е така, уважаеми учители, не насочвайте неудовлетворението си към тези, които най-малко имат вина за положението, в което сте поставени.

За да си учител, първо трябва да обичаш децата, да умееш да ги разбираш, да живееш с техните проблеми, да ги поощряваш и най-важното – да не очакваш уважение по презумпция, а да си наясно, че когато ти ги уважаваш, те ще ти отвърнат със същото. Децата са твърде сензитивни и отсъждат вярно и честно кой заслужава доверие и уважение. Методите на Макаренко не са актуални за днешните деца, които ние родителите възпитаваме не в страхопочитание, а в разбиране и в равенство с нас.

Във време, когато целият свят е един водовъртеж, когато на всяка крачка има митинги и протести, вие уважаеми учители, не можете да си мислите, че нашите деца ще бъдат смирени и покорни, кротки и послушни като стадо овце! Няма как да искате да го постигнете със санкции. Санкциите възпитават страхопочитание, агресия,  слабоумие, но не и разбиране. Не се опитвайте да възпитате поредното осакатено  от страх и лицемерие поколение поради липсата ви на знания и умения да възпитате в децата нещо, което не носите в самите себе си.

Никой, абсолютно никой няма право да подрязва крилете им и да ги вкарва в МАТРИЦАТА !