Новата посока на Украйна – началото на новата Студена война

zx450y250_2191267През лятото на 2012-та бях в Одеса като делегат във форум на Младежкия Европейски Парламент (EYP). Прибрах се в България с нетърпение и дори със самочувствие, че все пак имаме някакъв напредък в последните 20 години преход, колкото и да си мислим, че не е така. Ако видим какво се случва в бившите страни от соц лагера на изток от нас като Украйна или Молдова, ще разберем какъв е реалният смисъл от асоциирането ни с европейските държави и ЕС. Колкото и да ни е срам, че сме най-бедната страна членка на ЕС, по-добре да бъдем такива, отколкото да бъдем като Украйна. Украйна е като България преди 20 години.

В тази страна, пълна с природни ресурси и богатства, ще видите учудваща мизерия и престъпност. Софийските просяци са нищо пред спящите хора вечер по улиците на Одеса. Средната заплата в Украйна е 230 евро. Минималната от 107 евро  нарежда Украйна на предпоследно място в Европа по този показател. На последно е разбира се Молдова. Цените са по-високи от българските, включително и тези за битови нужди като електричество. От сградите и балконите на хората струи мизерия и бедност с всички възможни техни белези. Противно на това по улиците на Одеса нощем наред с просяците, пияниците, съмнителните типове и джебчиите, ще видите да се разхождат всички последни модели лъскави автомобили в доста по-големи количества от тези в София.

Уви, такава е съдбата на бившите членки на СИВ. Но това, което ми направи най-голямо впечатление е силното желание на младите да се асоциират с Европа и Америка. Местната организация на Младежкия Европейски Парламент е една от най-активните в сравнение с  тези от страните членки. Българската например не извършва почти никаква дейност, но това не е изненада. В Украйна образованието е доста по-скъпо от нашето и мога да заключа, че е достъпно предимно за млади хора, които са наистина мотивирани да дадат такива сериозни суми за техните стандарти. Такива хора видях аз на форума – амбициозни, образовани, говорещи спокойно по два западни езика, пътували из Европа и САЩ. Всички те много се срамуваха от положението на Украйна, не случайно гледаха с такова уважение към Европа и дори към България като членка на ЕС. Непрекъснато получавах въпроса какво се промени при нас след присъединяването. Отговарях им – посоката на движение. Без значение, че се движим бавно, имаме адекватна посока и цел и няма защо да чувстваме неудовлетворение от пътя си. ЕС не предлага нито рай, нито чудеса, а именно посока на развитие. А развитието си зависи от нас.

Моите приятели от Младежкия Европейски Парламент на Украйна днес са от студентите, които протестират срещу решението на Украйна под натиска на Русия да се откаже от подписването на споразумението за асоцииране с ЕС и да започне преговори с Русия за създаване на „пътна карта“ за възобновяване на двустранните отношения. Тези студенти протестират по същите причини като нашите – те не искат бъдещето им да е белязано от съдба като тази на родителите им. Младите хора искат да сменят посоката, въпреки волята на великите сили кукловоди. Нито те, нито нашите студенти искат купени от Русия правителства, които притиснати в ъгъла изпълняват заповеди. Естествено е да предпочитат да са в западния „лагер”, който дава свобода, а не в Руския, който дава нареждания, скрепени с ултиматуми и заплахи.

Ще бъде страшно, ако студентите не успеят да променят посоката. Украйна ще се превърне в ябълката на раздора между ЕС и бъдещия евразийски (съветски) съюз и това неминуемо ще доведе но нова студена война между източна и западна Европа. Под каквато и да е форма конфликт ще има, защото Русия никога в историята не се е отказвала от интересите си без значение от цената на това.

Важно е България да стъпи здраво на своята европейска позиция. Всички евроскептици съветвам да си купят един билет за Украйна, за да видят как може да бъдем по-зле под опеката на майка Русия. Ако са забравили годините между 1944 и 1989, това ще им ги припомни и контраста с настоящето ни ще бъде крещящ. Ако студентите в България и Украйна не успеят, силно се опасявам, че ще повторим миналото на родителите си. Защото този, който не помни миналото е осъден да го повтаря.

Advertisements

Това не беше Mea culpa

Напоследък имам чувството, че живея в Параграф 22 или в някаква подобна история за абсурдите. Не ми се иска да коментирам митинга на всенародната любов към управляващите от миналата седмица. Само ще кажа, че вида на Цариградско шосе след като поддръжниците на управлението се оттеглиха под команда, беше олицетворение и на управлението, и на платените им поддръжници – толкова боклук не бях виждала скоро. Трикът със заснемането с хеликоптер беше идеен – така отвисоко не си личи вида на насъбралата се паплач, а само масовостта на докараните на безплатна екскурзия до столицата симпатизанти. За съжаление на организаторите някои граждани бяха заснели в потресаващи кадри истинските лица на манифестиращите. Страшно става като се замислиш, че тези хора управляват с гласовете си съдбата ни, защото също така под строй и за пари отиват и до избирателните урни.

Абсурдът се засилва от идеята, че  хората, поръчали митинга, си мислят, че някой ще се върже на тази инсенировка.   хвърлят маса пари и усилия, за да изглеждат още по-нелепо отчаяни. Това е както през комунизма. Всички гласуват за една партия и накрая каква изненада – 99.9%  избирателна активност и 99.9% за същата партия. И шестгодишно дете ще се учуди защо изобщо се прави тази глупост.

Несъмнено най-абсурдният ход беше скалъпеното извинение за възродителния процес. 30 години по-късно и също така бутафорно, както цялата организирана манифестация. Само заради този акт безмозъчните поддръжници на ДПС трябваше да замерят с домати лидера на БСП. Прилагам по-долу статията на Петър Карабоев от  www.dnevnik.bg, която перфектно изчерпва всичко по темата.

Това не беше Mea culpa

Канцлерът Вили Бранд във Варшава, 7 декември 1970 г.

Канцлерът Вили Бранд във Варшава, 7 декември 1970 г.

На 7 декември 1970 г. Вили Бранд, канцлерът на Западна Германия, коленичи на мокрия студен гранит пред паметника на въстанието във Варшавското гето от 1943 г.

И не проронва нито дума.

По-късно в автобиографията си той обяснява: „Пред зейнала пропаст в германската история и носейки бремето на милионите, които бяха избити,

направих това, което хората правят, когато не намират думи

Много поляци и германци са трогнати завинаги. На следващата година му е присъдена Нобеловата награда за мир.

На 16 ноември 2013 г. лидерът на социалистите в България Сергей Станишев казва на специално докарани за митинг „симпатизанти“ от БСП и ДПС, някои от които изобщо не знаят защо са в София: „БСП имаме историческа вина пред българските турци – за възродителния процес и се извиняваме за това.“ Лидерът на ДПС Лютви Местан го разцелува.

Това се случва на Орлов мост – място, емблематично от четвърт век за протестиращите срещу системата, която Станишев и партията му олицетворяват. Случва се в компанията на Движението за права и свободи – безспорно най-голямата политическа последица от възродителния процес.

Жестът на Вили Бранд за извинение за най-жестокото престъпление в историята остава и като един от брилянтните примери за това как един политик и истински държавник поема огромна вина. Тази вина дори не е лично негова. Като младеж Бранд е политически активен социалдемократ, в първите дни на 1933 г. отива в Норвегия и се връща в Германия през 1947 г., след като се е сражавал срещу превзетата от нацистите родина.

В годините на т.нар. възродителен процес (1984-1989) Сергей Станишев е първо „журналист на свободна практика“, а по време на т.нар. голяма екскурзия се дипломира в Москва с тема „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия“.

И Вили Бранд, и Станишев се извиняват десетилетия след събитията, дълго след като оцелелите са започнали да преодоляват страха си от насилието и да се лекуват от унижението и загубата на приятели и цял един начин на живот.

Какъв е смисълът в една такава ситуация да се извиняваш?

Дали е направено като изключително важен елемент от сложната мозайка на искането на прошка и помирението, без които не може да се продължи напред и преследвачи и преследвани да заживеят отново? Или е кух жест, една неискрена половинчата фраза, която пада в калта и нищо не пониква от нея – дори по-лошо, може да се окаже обида към жертвите?

Има поне два добри начина да се поднесе извинение от такъв мащаб

Единият е държавническият.

На него се иска прошка от трибуната на парламента в присъствието на президента, патриарха, главния мюфтия, главния равин, председателя на Конституционния съд и другите висши съдилища, главния прокурор, ръководители на държавните архиви, историци и изследователи, представители на репресираните и лично присъствие на пострадали и жертви на репресиите. Задължително се канят и деца, ученици, студенти. Задължително се обявява предварително. Задължително се излъчва по всички национални медии.

Този формат се прави

с ясното съзнание, че такава болезнена страница в историята на нацията не може да се затвори с едно извинение

Затова изисква и обявяване на някакъв набор от инициативи поне за изясняване на истината, събиране на документите и спомените за онова време, за да ги знаят потомците и да не повтарят грешките, иницииране на някакъв институт за паметта за възродителния процес. Ако престъпленията са от тези, за които няма давност, се иска преследване на подбудители и извършители. Ясно се заявява ще има или няма да има обезщетения и компенсации за жертви и техните роднини. (Сигурно има какво още да се добави в този списък.)

БСП е на власт и не го направи по този начин.

Това не беше Mea culpaКанцлерът Хелмут Кол и президентът Франсоа Митеран във Вердюн, септември 1984г. и техният знак за помирение между двете страни
Associated Press

Другият е смиреният и за него няма нужда да си на власт.

Вместо да събира митингуващи в София,

лидерът на БСП пита може ли да поднесе извинение от името на партията не къде да е, а на Тюркян чешма

Там, край Могиляне, се иска прошка за застреляната от милицията 17-месечна Тюркян Фейзулах Хасан от с. Каялоба в деня след Коледа на 1984 г. Поднася се извинение и не само за всички онези прекръстени насила 850 000 български граждани, за убитите и битите, за учителските отряди, следящи дали децата говорят на турски в междучасието, за прегледите на 6 месеца дали момченцата са обрязвани, за това, че през 1989 г. си накарал 80% от етническите турци да избягат или да поискат паспорт, за да напуснат, и в същото време си раздухвал кампания, че това е изневяра на родината.

Иска се извинение, че още Георги Димитров, легендарен лидер за партията, която ръководи Сергей Станишев, на пленум на ЦК през януари 1948 г. казва: „Пред нас като партия и правителство стои въпросът да изселим небългарското население по южната граница, а там да заселим българско население.“ За това, че Тодор Живков, друг легендарен лидер на същата партия, казва 17 години преди т.нар. възродителен процес: „Трябва да разбием компактните турски селища, да ги разпръснем и ликвидираме!“ За кампаниите от 60-те и 70-те години и за това, че пет месеца преди  10 ноември 1989 г. да премине в историята същият човек, на когото в родното място днес е издигнат паметник, казва: „Да им се вземат къщите без пари, да не им се дават обратно дори турците да се върнат, да се спре медицинското обслужване и всякакви държавни инвестиции в селищата на „екскурзиантите“.

Ако трябва, ще влезе в джамия, защото така се демонстрира от наследник на атеистична партия уважение към вярата, която в някои моменти е била единственото, на което са можели да разчитат преследваните. Ще влезе и в църква, за да поиска прошка, че БСП е стоварила бремето на този грях върху сънародници и християни.

Етническите турци могат да преценят дали да приемат извинението на Тюркян чешма, ще го поканят ли в джамията и могат да върнат жеста, като заявят, че времето и истината лекуват раните, правосъдието ще накаже виновните, а от обезщетения няма нужда.

Но това изглежда като

твърде висока класа за плашещо голяма част от т.нар. политически елит на България

Това не беше Mea culpaСергей Станишев, Лютви Местан и премиерът Пламен Орешарски на „Орлов мост“, ноември 2013 г.
Фотограф: Велко Ангелов

Извинения за жестокости от миналото са поднасяли лидерите на много народи и по различни начини. Дейвид Камерън го направи през 2010 г. за кървавата неделя (1972) в Северна Ирландия, като представи подробно разследване на действията на британските сили и ги нарече „неоправдани и незащитими“. Аржентинският президент Нестор Кирхнер (2003-2007) свали портретите на лидерите на военната хунта, прекъсната бе амнистията за действията им по време на т.нар. мръсна война, и бе обявен национален ден в памет на десетките хиляди убити и изчезнали, някои от тях – хвърляни от военни самолети в Атлантическия океан. САЩ се извиниха за вековете на робството и за преследването на съгражданите си от японски произход по време на Втората световна война , ЮАР – за апартейда, Австралия – за расизма срещу аборигените си, папа Йоан-Павел Втори – за преследването на Галилео Галией от църквата…

При всички тях, разбира се, има много политическа символика. Но на преден план в винаги е било посланиетоMea culpa, mea culpa, mea máxima culpa – онова, без което извинението и искането на прошка не са искрени:

Изповядвам се пред всемогъщия Бог
и пред вас, братя и сестри,
че дълбоко съгреших
в мислите и думите си
в това, което сторих, и това, което не успях да сторя
чрез моята грешка, моята грешка, моята най-тежка грешка.

Това на Орлов мост беше на светлинни години от Mea culpaза възродителния процес.

Това не беше Mea culpaГерхард Шрьодер на пред мемориала на Вили Бранд на площад „Вили Бранд“, Варшава, декември 2000

Точно 30 години след историческия жест от 1970 г. във Варшава друг германски канцлер социалист – Герхард Шрьодер, заявява на церемония по откриването на площад „Вили Бранд“ на мемориал на Вили Бранд с бронзов барелеф, изобразяващ прочутия момент как е коленичил: „Тук един германски политически лидер, ръководител на правителството, представляващо германците във Федералната република, имаше достатъчно чувство и смелост да изрази нещо, което думите – колкото и внимателно да са подбрани – не могат да кажат: Ние извършихме престъпления и признаваме, че ги извършвахме ние.“

Едва ли след 30 години някой ще си спомня, че Станишев е казал нещо на 16 ноември 2013 г.

Едва ли и Орлов мост някога ще се казва Сергей Станишев.

Писмо на една майка до учителите

Този текст е написала във Фейсбук профила си моя колега – интелигентна и възпитана жена, която по образование е филолог и педагог. Детето й учи в 118-то СОУ “Акад. Людмил Стоянов”, където отношенията между учители и ученици явно преминават границата на доброто възпитание и образованието. Такива случаи има и в много други училища. Досега многократно в публичното пространство е била експлоатирана темата за лошото отношение на учениците към учителите, но има много примери за обратното, които са подминати с мълчание, защото обществото ни все още приема патриархалното разбиране, че „даскала“ заслужава уважение на всяка цена. Намирам апела на тази майка за много важен и макар че тя не назовава имената на тези учители (вероятно от предпазливост), мисля, че това, което казва се отнася до много хора – не просто до безименните учители от текста, а до цяло едно поколение родители и учители, което живее в неразбиране със сегашните деца. Нека си припомнят, че когато става въпрос за детската психика и възпитание, нямат право на грешки.

Не осакатявайте децата ни!
Дълго време мислих и изчаквах преди да напиша всичко това.Искаше ми се да бъде жалба до МОН и РИО – София, но те едва ли ще реагират, а най-вероятно ще трябва да цитирам разни закони, правилници, алинеи и прочие…и в крайна сметка ще ми обяснят „законово“, че не съм права.
Затова реших просто да споделя.
В рода ми има деветима учители, единият от които е „народен учител“. Винаги съм се отнасяла към тях с огромно уважение и респект, винаги съм била на тяхната страна.
До този момент, в който не се сблъсках с днешните учители и безумията в образованието ни.
Синът ми е доста буйно и своенравно дете, но същевременно изключително умно, отворено към света и търсещо справедливост. Всъщност той е едно нормално дете, представител на новото поколение. На децата, които не изпълняват безропотно командите, а си задават въпроси, на тези, които отстояват позициите си и които, за да дадат уважение, очакват да бъдат уважавани.
За съжаление в българското училище тези деца явно са дискриминирани и отбелязвани с етикети като „лоши“, „пречещи“, „неуправляеми“.
Кое дава право на един учител да нарича децата ни „лекенца мръсни“, „недорасли сперматозоиди“, а на директора да се обръща към тях с “ти ли си оня“?
Защо едно дете се наказва по правилник за обида, а учителя бива оправдан, с обяснението, че има лични проблеми? Нали точно учителите следва да дават личен пример, както ние родителите го даваме. Все пак те прекарват с децата ни също такава част от деня, каквато и ние родителите. Не е ли работа на директора да покаже, че правилата и наказанията са за всички, без значение от мястото им в училищната/работната/житейската йерархия? И ако в живота често виждаме примери за обратното, то нека поне училището да бъде място за справедливост и добър пример за тези, които сега растат и формират мирогледа си.

Кое дава право на днешния учител с лошото си отношение да демотивира децата ни и те да нямат желание да ходят на училище?

Кое дава право на днешния учител да обяснява на децата ни, че за жълти стотинки си къса нервите с тях? Ако това е така, уважаеми учители, не насочвайте неудовлетворението си към тези, които най-малко имат вина за положението, в което сте поставени.

За да си учител, първо трябва да обичаш децата, да умееш да ги разбираш, да живееш с техните проблеми, да ги поощряваш и най-важното – да не очакваш уважение по презумпция, а да си наясно, че когато ти ги уважаваш, те ще ти отвърнат със същото. Децата са твърде сензитивни и отсъждат вярно и честно кой заслужава доверие и уважение. Методите на Макаренко не са актуални за днешните деца, които ние родителите възпитаваме не в страхопочитание, а в разбиране и в равенство с нас.

Във време, когато целият свят е един водовъртеж, когато на всяка крачка има митинги и протести, вие уважаеми учители, не можете да си мислите, че нашите деца ще бъдат смирени и покорни, кротки и послушни като стадо овце! Няма как да искате да го постигнете със санкции. Санкциите възпитават страхопочитание, агресия,  слабоумие, но не и разбиране. Не се опитвайте да възпитате поредното осакатено  от страх и лицемерие поколение поради липсата ви на знания и умения да възпитате в децата нещо, което не носите в самите себе си.

Никой, абсолютно никой няма право да подрязва крилете им и да ги вкарва в МАТРИЦАТА !

По каква причина ви е мъчно за техните паметници?

pozitanoМного се изговори и изписа за Асен Генов и изрисуваният от него паметник. Дали деянието му е хулиганство, или граждански протест, е въпрос на гледна точка. Да, според закона това е престъпление. Но искам да попитам всички ревностни защитници на буквата на закона не е ли комунистическият режим обявен за престъпен в цяла Европа? И защо тогава има негови паметници на всяка крачка в България? Престъпление ли е да изрисуваш в розово паметник на едно престъпление? Би ми било интересно, ако в Германия все още стояха паметници на Хитлер, кое щеше да е проблем – че някой рисува по тях или че изобщо ги има. Тук се опитват да ни внушат, че трябвало историята да се цени и пази същите тези, които и до днес се наричат едни други „другари“. Не, че имам нещо против думата „другари“ (тя по начало не е българска), но с това те отправят циничното си послание, че за тях времето не се е променило и те са част от същия онзи другарски строй. Скъпи, ПРИЯТЕЛИ, тези наши „другари“ докараха възрастните хора до кофите за боклук. По каква причина ви е мъчно за техните паметници?

Снимка: Иво Божков

УНСС не е ваш дом, защо не стачкувате срещу измирането на мамутите?

Преди няколко дни писах за отношението на ректора на УНСС към собствените му студенти в поста „Като не ви харесва тук – емигрирайте!“ Ето видеото от „Господари на ефира“ с целия циничен, подигравателен, заплашителен и направо просташки разговор между човек, който трябва да бъде стожер на академизма и доста по-възпитаните от него студенти. Един „ректор“ обяснява на студентите, че УНСС не е техен дом. „Ректор“, който заплашва група хора с това, че ще ги държи заключени в една зала под охрана, няма място в университета, а в едни други структури, от които той от край време е част. Като гледах видеото, си помислих колко неразбрани са се чувствали студентите, все едно да спориш с кинопреглед от комунизма. Това видео е олицетворение на пропастта между поколенията и „кастите“ в нашето общество. За сравнение публикувам още едно видео по същата тема, на един човек на изкуството, който наистина може да бъде авторитет.

 

За неонацистите и Бате Асен. Къде са ми детските книжки…

Тази сутрин докато се приготвяхме за работа с моя приятел, си пеехме онази песничка „Къде са ми детските книжки, кажи ми мой прашен съндък…“. Той ми каза „Знаеш ли, че този който пее песничката е баща на един мой приятел“. Тогава се сетих за отвратителната случка с Асен Кисимов (по известен като Бате Асен) и неонацистите, които го бяха пребили почти до смърт в един трамвай, защото им заприличал на турчин. Моят приятел се учуди, че не са знаели, че пребиват Асен Кисимов. Замислих се, че децата, които знаят кой е Бате Асен, които са слушали „Къде са ми детските книжки“, гледали са „Войната на таралежите“ и „Васко Да Гама от Село Рупча“ и тъгуват за детските си книжки, обикновено не стават неонацисти. Неонацисти стават децата с осакатен мозък. Тези деца пишат „Смърт за сирийците“ и биха осакатили всеки, който им заприлича на сириец, турчин, евреин и прочие. Хубаво е да си припомним тази чудовищна случка в контекста на събитията от днес, когато самозабравили се фашизоидни осакатени мозъци призовават да се отървем от най-големия ни проблем – сирийците. Заради такива като тях се „отървахме“ от големия български актьор Асен Кисимов. И ако се гордеем, че сме българи, заради хора като Бате Асен, то неонацистите ме карат да се срамувам от нацията си.  Мен ако питате, те са най-големият ни проблем, проповядвайки доктрина, обявена за престъпна навсякъде в нормалния свят. Децата в Германия, учат от първия до последния ден в училище каква грешка и срам е нацизма за държавата им. Тук учим, че 500 години сме били роби на злите турци…
Четете детски книжки на децата си!

Ето една статия от 1 юни тази година, особено актуална днес

За Бате Асен и палачите на детството

618x346

Автор на текста е Венко Димитров
Текстът е публикуван на 1 юни в webcafe.bg

1 юни е Денят на детето. Навсякъде звучи една стара, но неостаряваща детска песничка, с която порасналите деца си пожелават никога да не губят детското в себе си и поне за малко да забравят, че са възрастни.

Тя е „Къде остана детството“ или както всеки я знае „Къде са ми детските книжки“, изпята от незабравимия Асен Кисимов. Бате Асен събира зрителската обич с чудесните си роли в театъра, телевизията и киното, завинаги остават в сърцата и изпълненията му на други детски песни като „Тече, всичко тече“ и „Зайченцето бяло“.
Дотук с милите детски спомени.

През 1995 г. в един софийски трамвай група неонацисти го пребиват и наръгват в главата, защото им приличал на турчин. Търсели някой „небългарин“ и намират дребничкия, 60-годишен мъж с артистична барета и детска книжка под ръка. Следва светкавичен удар в слепоочието, черепът хлътва, мъжът губи съзнание, смазват го с ожесточение, пребиват го като куче, всичко е оплискано с кръв, хората в трамвая не гъкват.

Актьорът прекарва известно време в болница за лечение на черепната си травма. Няколко години след това той не може да играе на сцената – забравя репликите. На тях не им се случва нищо. Учуден е от постъпката на тези млади хора, но им прощава, защото смята, че добротата е тази, която е от значение и която може да промени хора и събития.

Асен Кисимов мисли, че човек се ражда добър и оттам нататък, зависи как ще бъде настроен да възприема околния свят. „За съжаление“, казва актьорът, „днешният свят е изпълнен с много насилие, което сякаш се е превърнало в нещо нормално и затова най-верният път е именно добротата“.

В интервю в предаването „Всяка неделя“, актьорът (още с видими рани от побоя) официално прощава на своите нападатели и с голямото си сърце отново пледира за доброта и толерантност. Младежите с бръснатите глави обаче така и не се свързват с него, за да му се извинят – оказват се съвсем не толкова смели, колкото в деня на нападението.

За сметка на това, на откритите телефони в едно радио разни фашизоиди ще крещят „Zieg Heil!“ и ще обясняват, че всъщност Бате Асен приличал на евреин, и освен това бил „комунистическа свиня“, поради което „жалко, че оживя тая отрепка“.

През 2005 г. анонимен автор включва името на актьора в списък с така наречените „предатели“. Този списък е публикуван във форум на страницата на партия „Атака“. Обвинението към него и към още десетки изтъкнати български общественици и творци е, че е „приятел на евреите и че заради поведението си и голямата си уста е бил справедливо пребит през 1995 г. от скинари в трамвая“.

Ние те помним, Бате Асене, помним и фашистките ти палачи. Помним и безкрайната ти доброта, но знаем, че Злото се възцарява, когато другите добри хора не правят нищо. Години по-късно, неонацисти продължават безнаказано да проливат кръвта на хора с различни убеждения, с различна прическа или с друг цвят на кожата. Възмездие трябва да има. И ще има!

Eвгени Дайнов: Битов фашизъм

Aвтор на статията е Евгени Дайнов. Текстът е публикуван в offnews.bg

Наблюдавам с истинска погнуса неистовите опити на държавни институции, лакейски медии, фашисти и просто шмекери да истеризират темата „сирийски бежанци“. И стигам до важен извод относно онова, което представлява държавата в милата ни Татковина днес.

Ако днес, а не преди 70 години, от българите се изискваше да пратят евреите си в газовите камери на Хитлер, нали знаете, какво щеше да се случи? Ето какво:

Всички до една институции на изпълнителната власт, подпомагани от доброволни отряди на Атака, ВМРО, НФСБ, Бисер Петното и просто локални мутри щяха да се втурнат да изпълняват задачата. И не само щяха да качат на ешелоните всички до един евреи, до последното бебе, но при преброяването щеше да се окаже, че са преизпълнили плана. Вместо 50 000 щяха да отчетат поне 75 000. След което всички тези блюстители на чистотата на българската раса щяха да пишат до Хитлер: „Ето ви евреите, ама не може ли да ви пратим и други – цигани, арменци (дето ни биха на футбол, мамицата им) турци, педераси, както и техните помагачи…“

Щеше да е точно така, защото виждаме каква фашизоидна мобилизация тече по повод не 75 000, а 7000 сирийци. Според говорители на „силовите“ министерства (ония с пушките и белезниците) избягалите от войната архитекти, учители, юристи – и най-вече техните жени и деца, съставляващи мнозинството от бегълците – са „риск за националната сигурност“. Кметицата на София, вместо да атакува държавните институции, поставили бежанците в бедствено положение по общежитията, бодро докладва, че била увеличила полицейското присъствие около тях. Шефът на Агенцията за бежанците нагло лъже – като добър ученик на Гьобелс – че копторите, в които е натикал сирийците, били одобрени от представители на ООН. Когато ООН гневно отрече – нищо. Вятър вее, клати клони.

Медиите на бореца с офшорките Пеевски заливат пространството с паника. „Телеграф“ от 15 октомври, например: „Овча купел бяга от бежанците“. Аз всеки ден чета лекции точно срещу общежитията на бежанците и виждам всичко. Никой не бяга, никой не се бие, никой не проси, нито краде. В крайна сметка дори bTV, с нейната инак смесена репутация, направи блестящ репортаж, в който жителите на Овча купел казаха, че сирийците са тихи и възпитани хора. И bTV цитира данни на МВР, че неколкократното увеличение на „чужденците“ не е довело до покачване на престъпността.

И въпреки всичко това – и въпреки огромната гражданска отзивчивост, с която обикновените българи хукнаха да помагат на изпадналите в беда сирийци – помията продължава. Покрай помията се развоняват българските фашисти, правещи се на политици, журналисти, зам.-министри и кметове. Под помията виждаме политиката на държавата: бежанците да бъдат натикани в гета, където да си измират от болести и глад. Да не ни занимават.

В последния четвърт век тази политика беше вече приложена към циганите, със съответните резултати. Голяма част от нашите турски съграждани също са оставени да вегетират в гета, управлявани от ДПС-феодали. Какво ви интересува ли? Ами и вас, драги, държавата иска да набута в някое гето, в което да си мрете, без да я занимавате със себе си. Защо здравеопазването изтребва гражданството? Защо образованието оставя децата неграмотни? Защо държавата натика в гето последните истински медии, ограждайки ги с Пеевските такива? Защо цели региони на страната са превърнати от държавата в гето, управлявано от местен феодал? Защо същото се случва с цели отрасли?

Българският фашизъм, вмирисан на джибри, чесън и крака, грижливо отглеждан още от времето на бай Тошо, днес е държавна политика. Тази политика превръща всички в жертви. Днес, драги, гледате сеира на сирийците. Утре ще е вашият ред и хич няма да ви е сеирджийско…

Впрочем, българските фашисти, биещи се в гърдите какви са патриоти, комай не са чували за Яворов (или може би го мислят за някакъв евреин?). А той, завалията, помежду четнически си поборничества в Македония, е написал следното за едни други бежанци:

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,

разпръснати ей ги навсякъде веч –

тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,

върху им издигна за всякога меч;

оставили в кърви нещастна родина,

оставили в пламък и бащин си кът,

немили-недраги в далека чужбина,

един – в механата! – открит им е път.

Тогавашната държава поне е позволявала на арменските бегълци да ходят до механата, представяте ли си? Днешната не ги пуска отвън оградата! Защото идеята е да си мрат зад нея, където не ги виждаме.

Всички „патриоти“ се бият в гърдите, че освен другото са и християни. Какво, хора, стана с любовта към ближния, със свалянето на ризата от гърба си и прочие?

Това не е патриотизъм, а фашизъм. Не е християнство, а най-свирепо езичество. Това не е и фасадна демокрация.

Защото не е никаква демокрация. Това е елементарен, битов, страхлив, злобен, парцалив, подъл – фашизъм.