Това не беше Mea culpa

Напоследък имам чувството, че живея в Параграф 22 или в някаква подобна история за абсурдите. Не ми се иска да коментирам митинга на всенародната любов към управляващите от миналата седмица. Само ще кажа, че вида на Цариградско шосе след като поддръжниците на управлението се оттеглиха под команда, беше олицетворение и на управлението, и на платените им поддръжници – толкова боклук не бях виждала скоро. Трикът със заснемането с хеликоптер беше идеен – така отвисоко не си личи вида на насъбралата се паплач, а само масовостта на докараните на безплатна екскурзия до столицата симпатизанти. За съжаление на организаторите някои граждани бяха заснели в потресаващи кадри истинските лица на манифестиращите. Страшно става като се замислиш, че тези хора управляват с гласовете си съдбата ни, защото също така под строй и за пари отиват и до избирателните урни.

Абсурдът се засилва от идеята, че  хората, поръчали митинга, си мислят, че някой ще се върже на тази инсенировка.   хвърлят маса пари и усилия, за да изглеждат още по-нелепо отчаяни. Това е както през комунизма. Всички гласуват за една партия и накрая каква изненада – 99.9%  избирателна активност и 99.9% за същата партия. И шестгодишно дете ще се учуди защо изобщо се прави тази глупост.

Несъмнено най-абсурдният ход беше скалъпеното извинение за възродителния процес. 30 години по-късно и също така бутафорно, както цялата организирана манифестация. Само заради този акт безмозъчните поддръжници на ДПС трябваше да замерят с домати лидера на БСП. Прилагам по-долу статията на Петър Карабоев от  www.dnevnik.bg, която перфектно изчерпва всичко по темата.

Това не беше Mea culpa

Канцлерът Вили Бранд във Варшава, 7 декември 1970 г.

Канцлерът Вили Бранд във Варшава, 7 декември 1970 г.

На 7 декември 1970 г. Вили Бранд, канцлерът на Западна Германия, коленичи на мокрия студен гранит пред паметника на въстанието във Варшавското гето от 1943 г.

И не проронва нито дума.

По-късно в автобиографията си той обяснява: „Пред зейнала пропаст в германската история и носейки бремето на милионите, които бяха избити,

направих това, което хората правят, когато не намират думи

Много поляци и германци са трогнати завинаги. На следващата година му е присъдена Нобеловата награда за мир.

На 16 ноември 2013 г. лидерът на социалистите в България Сергей Станишев казва на специално докарани за митинг „симпатизанти“ от БСП и ДПС, някои от които изобщо не знаят защо са в София: „БСП имаме историческа вина пред българските турци – за възродителния процес и се извиняваме за това.“ Лидерът на ДПС Лютви Местан го разцелува.

Това се случва на Орлов мост – място, емблематично от четвърт век за протестиращите срещу системата, която Станишев и партията му олицетворяват. Случва се в компанията на Движението за права и свободи – безспорно най-голямата политическа последица от възродителния процес.

Жестът на Вили Бранд за извинение за най-жестокото престъпление в историята остава и като един от брилянтните примери за това как един политик и истински държавник поема огромна вина. Тази вина дори не е лично негова. Като младеж Бранд е политически активен социалдемократ, в първите дни на 1933 г. отива в Норвегия и се връща в Германия през 1947 г., след като се е сражавал срещу превзетата от нацистите родина.

В годините на т.нар. възродителен процес (1984-1989) Сергей Станишев е първо „журналист на свободна практика“, а по време на т.нар. голяма екскурзия се дипломира в Москва с тема „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия“.

И Вили Бранд, и Станишев се извиняват десетилетия след събитията, дълго след като оцелелите са започнали да преодоляват страха си от насилието и да се лекуват от унижението и загубата на приятели и цял един начин на живот.

Какъв е смисълът в една такава ситуация да се извиняваш?

Дали е направено като изключително важен елемент от сложната мозайка на искането на прошка и помирението, без които не може да се продължи напред и преследвачи и преследвани да заживеят отново? Или е кух жест, една неискрена половинчата фраза, която пада в калта и нищо не пониква от нея – дори по-лошо, може да се окаже обида към жертвите?

Има поне два добри начина да се поднесе извинение от такъв мащаб

Единият е държавническият.

На него се иска прошка от трибуната на парламента в присъствието на президента, патриарха, главния мюфтия, главния равин, председателя на Конституционния съд и другите висши съдилища, главния прокурор, ръководители на държавните архиви, историци и изследователи, представители на репресираните и лично присъствие на пострадали и жертви на репресиите. Задължително се канят и деца, ученици, студенти. Задължително се обявява предварително. Задължително се излъчва по всички национални медии.

Този формат се прави

с ясното съзнание, че такава болезнена страница в историята на нацията не може да се затвори с едно извинение

Затова изисква и обявяване на някакъв набор от инициативи поне за изясняване на истината, събиране на документите и спомените за онова време, за да ги знаят потомците и да не повтарят грешките, иницииране на някакъв институт за паметта за възродителния процес. Ако престъпленията са от тези, за които няма давност, се иска преследване на подбудители и извършители. Ясно се заявява ще има или няма да има обезщетения и компенсации за жертви и техните роднини. (Сигурно има какво още да се добави в този списък.)

БСП е на власт и не го направи по този начин.

Това не беше Mea culpaКанцлерът Хелмут Кол и президентът Франсоа Митеран във Вердюн, септември 1984г. и техният знак за помирение между двете страни
Associated Press

Другият е смиреният и за него няма нужда да си на власт.

Вместо да събира митингуващи в София,

лидерът на БСП пита може ли да поднесе извинение от името на партията не къде да е, а на Тюркян чешма

Там, край Могиляне, се иска прошка за застреляната от милицията 17-месечна Тюркян Фейзулах Хасан от с. Каялоба в деня след Коледа на 1984 г. Поднася се извинение и не само за всички онези прекръстени насила 850 000 български граждани, за убитите и битите, за учителските отряди, следящи дали децата говорят на турски в междучасието, за прегледите на 6 месеца дали момченцата са обрязвани, за това, че през 1989 г. си накарал 80% от етническите турци да избягат или да поискат паспорт, за да напуснат, и в същото време си раздухвал кампания, че това е изневяра на родината.

Иска се извинение, че още Георги Димитров, легендарен лидер за партията, която ръководи Сергей Станишев, на пленум на ЦК през януари 1948 г. казва: „Пред нас като партия и правителство стои въпросът да изселим небългарското население по южната граница, а там да заселим българско население.“ За това, че Тодор Живков, друг легендарен лидер на същата партия, казва 17 години преди т.нар. възродителен процес: „Трябва да разбием компактните турски селища, да ги разпръснем и ликвидираме!“ За кампаниите от 60-те и 70-те години и за това, че пет месеца преди  10 ноември 1989 г. да премине в историята същият човек, на когото в родното място днес е издигнат паметник, казва: „Да им се вземат къщите без пари, да не им се дават обратно дори турците да се върнат, да се спре медицинското обслужване и всякакви държавни инвестиции в селищата на „екскурзиантите“.

Ако трябва, ще влезе в джамия, защото така се демонстрира от наследник на атеистична партия уважение към вярата, която в някои моменти е била единственото, на което са можели да разчитат преследваните. Ще влезе и в църква, за да поиска прошка, че БСП е стоварила бремето на този грях върху сънародници и християни.

Етническите турци могат да преценят дали да приемат извинението на Тюркян чешма, ще го поканят ли в джамията и могат да върнат жеста, като заявят, че времето и истината лекуват раните, правосъдието ще накаже виновните, а от обезщетения няма нужда.

Но това изглежда като

твърде висока класа за плашещо голяма част от т.нар. политически елит на България

Това не беше Mea culpaСергей Станишев, Лютви Местан и премиерът Пламен Орешарски на „Орлов мост“, ноември 2013 г.
Фотограф: Велко Ангелов

Извинения за жестокости от миналото са поднасяли лидерите на много народи и по различни начини. Дейвид Камерън го направи през 2010 г. за кървавата неделя (1972) в Северна Ирландия, като представи подробно разследване на действията на британските сили и ги нарече „неоправдани и незащитими“. Аржентинският президент Нестор Кирхнер (2003-2007) свали портретите на лидерите на военната хунта, прекъсната бе амнистията за действията им по време на т.нар. мръсна война, и бе обявен национален ден в памет на десетките хиляди убити и изчезнали, някои от тях – хвърляни от военни самолети в Атлантическия океан. САЩ се извиниха за вековете на робството и за преследването на съгражданите си от японски произход по време на Втората световна война , ЮАР – за апартейда, Австралия – за расизма срещу аборигените си, папа Йоан-Павел Втори – за преследването на Галилео Галией от църквата…

При всички тях, разбира се, има много политическа символика. Но на преден план в винаги е било посланиетоMea culpa, mea culpa, mea máxima culpa – онова, без което извинението и искането на прошка не са искрени:

Изповядвам се пред всемогъщия Бог
и пред вас, братя и сестри,
че дълбоко съгреших
в мислите и думите си
в това, което сторих, и това, което не успях да сторя
чрез моята грешка, моята грешка, моята най-тежка грешка.

Това на Орлов мост беше на светлинни години от Mea culpaза възродителния процес.

Това не беше Mea culpaГерхард Шрьодер на пред мемориала на Вили Бранд на площад „Вили Бранд“, Варшава, декември 2000

Точно 30 години след историческия жест от 1970 г. във Варшава друг германски канцлер социалист – Герхард Шрьодер, заявява на церемония по откриването на площад „Вили Бранд“ на мемориал на Вили Бранд с бронзов барелеф, изобразяващ прочутия момент как е коленичил: „Тук един германски политически лидер, ръководител на правителството, представляващо германците във Федералната република, имаше достатъчно чувство и смелост да изрази нещо, което думите – колкото и внимателно да са подбрани – не могат да кажат: Ние извършихме престъпления и признаваме, че ги извършвахме ние.“

Едва ли след 30 години някой ще си спомня, че Станишев е казал нещо на 16 ноември 2013 г.

Едва ли и Орлов мост някога ще се казва Сергей Станишев.

Advertisements

2 thoughts on “Това не беше Mea culpa

  1. И все пак, всеки анализ е за предпочитане, дори и този който не съм чел, пред спора трябва ли да се сменят имената. И да ако някой някому се извинява, другия трябва да приеме извинението.
    Всичко е ОК с този случай, трябва да се примирим с това и да продължим напред. Но има други хора, към днешна дата с неприемливо поведние, за които утре не би следвало да има причина за приемане на извиненията им.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s