Университетът не е поточна линия

Смисълът на Университета е да създава хора, които мислят. Не е важно дали в него са най-големите отличници или най-добрите преподаватели, а дали те могат да излязат от кориците на учебниците и да бъдат полезни и пълноценни граждани – не книжни плъхове и роботи.
Не знам защо университетът се приема като някакъв калъп, където само се учи. Това е много погрешно схващане, защото той съществува заради студентите и трябва да е врата към тяхното бъдеще, а не просто поточна линия.
В този ред на мисли окупирането не е поругаване и погазване на образователния процес. То е част от осъзнаването. Все едно да търсим сметка на Вазов за това, че в романа „Под игото“ училището е част от революционния порив на обществото. Разбира се, че университетите и училищата трябва да са в основата на исканията за морал в управлението на държавата. От Софийския затвор ли да се очаква това?
Окупацията не била правилната форма за изразяване на протест? А защо на преспиването в университета се гледа като на окупация. Там просто има по-начетени младежи, които не искат да си тръгнат преди да бъдат чути. И защо да не могат да бъдат по-настоятелни, когато някой отказва да ги чуе 140 дни.
Нека скъсаме с този комунизъм, според който университета и църквата не трябва да се отклоняват съществено от политическите предписания. Така че в тях да влизат и излизат удобни и незадаващи въпроси миряни. Време е тези институции да започнат да диктуват дневния ред, а не политиците да им определят посоките със законодателни хватки.
Stay hungry! Stay foolish!

Текстът е публикуван във Фейсбук профила на Захари Захариев, възпитаник на УНСС

Реклами

Инвестициите в КС са по-изгодни, отколкото в Apple!

Screen Shot 2013-10-30 at 6.00.26 PMОбявата в ebay за продажба на Конституциония съд от една страна е позорен и неморален акт срещу българските институции, но от друга е пример за грозната дейсвителност. Действителност, в която държавната структура генерира „приходи“, на които дори инвеститорите на Apple биха завидяли (единственият проблем е, че е малко рисково: „ту са в лево, ту са в десно“). В която, който и да е на власт, държавата работи на един и същи принцип- пази тези, които си плащат!

Защо тогава народът се оставя да бъде залъгван вече 25 години? Защо забравяме хората, който са ни ограбили и ги оставяме свободно да се разхождат между нас?   -Още преди век Буров го е казал- защото българинът има гадното качество да чака някой друг да му свърши работата и докато не се отърве от него, няма да се оправи!

Имам чувството, че българският народ се е превърнал в жена, жертва на домашно насилие: Той редовно си я бие, а тя си стои при него. Не искала да остава сама, привързала се е!

Искрено се надавям, че нашето поколение ще се отърве от тази грозна привързаност и ще сложи началото на държава, в която се толерират умните и прогресивните. Моля ви, не допускайте да ни прогонят!

“Като не ви харесва тук – емигрирайте!”

1384344_157036027840206_556096240_nНе ме изненадва тази реплика на ректора на УНСС. Разгледайте този списък на сътрудници в Държавна сигурност, който излиза официално в Уикипедия, както и името на Стати Статев вътре и описанието срещу него. Занятие – икономист, вид – секретен сътрудник, псевдоним – Стойновски, период – 1989-?, подразделение – I главно управление. Тази въпросителна, която стои на датата за край на сътрудничеството, дава отговор на много въпроси.

Една група хора не искат да изгубят позициите си, дори с цената на това, че изгониха младите навън. С какво право гоните децата си от университета и от държавата? Университетите са на студентите, а не на ректорите. А държавата е на гражданите, не на службите. Ако не ви харесват младите – емигрирайте вие!

Какъв е този парадокс ректорът на университета с най-големи претенции за класирания, акредитации, реализация на студентите (всяка година излизат поне 5 статистики, които сочат, че УНСС бил номер 1), да гони студентите си? Защо изобщо ни образовате като искате да емигрираме? Никой не емигрира от силно желание да живее като чужденец. Хората емигрират, защото се чувстват чужденци в страната си. На върха стоят хора, които изпращат послание  „Тук е така и така ще бъде, защото ние решаваме. Вие нищо не можете да направите, затова не ни пречете и си тръгвайте“.
Ректорите умират от страх да не би студентите да разклатят креслата им. Страхливците възпитават страхливци. А университетите би трябвало да бъдат люлка на свободния дух, не на статуквото.

Всяка нова политическа вълна е излизала с платформи за промяна. Доколко са били истински тези платформи, времето е показало. Но досега никой не се е осмелявал да излезе и да каже „Тук е така. Емигрирайте!“. Това изказване поставя нови измерения на цинизма.

Както бях написала в един друг коментар по повод окупацията на университетите (бел. ред. „Роби и окупатори“), днес няма да обърнете внимание на окупацията, но след няколко години, когато сте изхвърлени и забравени в боклука на историята, те ще са на вашите места.

Искам да уча, но забравих къде

1385928_10201280014056522_136773659_nПоредният „Wannabe famous“. Тя не е особено умна, за да знае къде точно учи, но пък е активна и амбициозна. Направете я лидер на (контра)протеста, както обикновено!

Възмутената госпожица Десислава Славчева от контрапротестиращите, на която много й се учи в окупирания Ректорат, всъщност май не знае, че в СУ специалност „Финанси“ няма … Всъщност възмутената студентка е председател на МО в БСП Връбница и учи финанси в Свищов. Тези странни „ученолюбиви“ хора, мотивират още повече протестиращите по съвест. Бедна ми Десислава, защо не си стоя във Връбница?

“Горд съм с родителите си заради решението им да подадат оставки“

Това написа синът на Зелма и Стефан (Главният редактор на агенция БГНЕС Зелма Алмалех и първият заместник главен редактор и редактор “Вътрешни новини” Стефан Джамбазов) Давид във Фейсбук профила си: “Горд съм с родителите си заради решението им да подадат оставки. Причината: Лъжите и корупционната редакционна политика, подчинена на управляващата олигархия в България, представяна за “журналистика” от техните работодатели в bgnes.bg”.

Професията на журналиста по презумпция се асоциира със свобода – свобода на мисълта, на словото, на истината. Когато ръцете ти са вързани и не можеш да пишеш, а устата – запушена, за да не можеш да говориш, значи свобода няма. Да бъдеш принуден да повтаряш едни и същи лъжи, докато се превърнат в истина, със сигурност не е била мечтата на всеки един журналист. Най-достойната реакция в такъв случай е да се оттеглиш с високо вдигната глава. „Има истина, а има и неистина, и ако се придържаш към истината, дори когато си сам срещу целия свят, ти не си луд.“ (1984, Дж. Оруел). Надявам се Зелма и Стефан да не останат сами срещу целия свят. Надявам се и други техни колеги да ги последват. Да махнат превръзките от устите си и да крещят. Надявам се и обществото да ги последва. Парите и интересите не могат да заплатят абсурда и неудовлетворението. Нито могат да заплатят свободата и невежеството.

Понякога ми се иска да питам поколението на родителите ми защо ни завещахте това? Защо не се бунтувахте? Защо не ни четохте Андерсен, а ни поднесохте някакви постсоциалистически объркани ценности? Докато мълчахте и се чудехте как да оцелеете мислехте ли дали ще се гордеем с вас накрая?

Сещам се за онзи български филм „Да обичаш на инат“ с Велко Кънев. За един ученик тийнейджър, който беше казал на учителя си, че пее фалшиво, и директора на училището, както и бащата на ученика, го караха да се извини. Ученикът отказваше да се извини, защото беше казал истината. Тогава той се скара с баща си (шофьор на камион към „Булгарплод“, който правеше измами с колегите си и прибираше пари на черно) и го нарече крадец. Парадоксална история, в която детето учеше баща си на честност и смелост.

Повечето деца на новото време не биха били горди с решението на Зелма и Стефан. Нито някой син на олигарх би нарекъл баща си крадец. В ценностната система на моето поколение успехът не се съизмерва с достойнството, а свободният ум не е добро завещание от родителите. Семейството на Зелма, Стефан и Давид е много добър пример за нас и за нашите родители. Чудим се защо за толкова години преход нищо не се промени. Причината е, че родителите ни не се промениха и че не възпитаха в нас промяна. Няма как да изградим гражданско общество, ако не сме достойни граждани и не браним ценностите на това общество. Време е нашите родители да се замислят дали карат децата си да се гордеят с тях. А ние да се замислим дали искаме по-различно завещание за нашите деца.

Доносници по душа

            В последните години постоянно се експлоатира казуса с бившите сътрудници на ДС. Всички половинчати опити да се отварят публично досиетата, завършиха с неуспех, защото повечето, в това число и най-важните досиета са покрити. Не се прокара и закон за лустрацията, понеже за силните на деня, това нямаше да е от полза. Досиетата се използват с цел някой да бъде държан в зависимост и подчинение или да бъде омаскарен, когато стане неудобен.

            В това няма нищо изненадващо. Tолкова хора през социализма са донасяли на службите, че всеки един от нас има поне един такъв познат. Във всяко предприятие, във всеки “другарски” колектив, във всеки панелен блок Големият брат те наблюдава с многото си очи и уши. Ако всеки каже за своите познати, ето го архивът на ДС. Въпросът е, че българите обичат да са доносници и ценят доносничеството. Тук не е укоримо, даже е в реда на нещата. Хората, които го правят виждат някаква съзидателна сила в себе си. Обичат шепнейки да възстановяват вселенския баланс и справедливост. Ако имаш проблем в службата, няма да го заявиш открито или да се конфронитраш, а създаваш една тиха интрига, в която ти си прекрасен, а нищо неподозиращия ти опонент не може да се защити. А ако правиш това пред горестоящия, е страхотна въможност да блеснеш, особено когато нямаш с какво друго. Аз се чудя защо горестоящия не те праща на майната ти като отидеш при него с информация, която не ти е искал, но пък това е удобен и лесен начин за контрол над всички. Системата неформално функционира перфектно и днес. Това е още по-страшно, защото днес никой не може да ти размаха досието на доносник, а минаваш за своеобразен носител на справедливост. Днес го правиш от убеждение, от тиха радост, че прецакваш някого, който е толкова готин, колкото ти не можеш да бъдеш, толкова умен, колкото ти си глупав или толкова успешен, че те дразни до смърт.

            Тези доносници по душа намират най-яркото си проявление чрез анонимността в интернет. Там се развихрят под агентурни псевдоними и пишат такива виртуозни гадории под статии и във форуми, че се чудиш защо тази мощна злоба не си я забелязал, когато ги гледаш по улиците смачкани, обикновени със забит поглед в земята. Или когато с фалшивите си усмивки те поздравяват. Или когато се страхуват да изразят себе си в ежедневието. Във виртуалния свят са като в Аватар. Могат всичко, което не могат в реалния.

            Никога не съм виждала в чуждите форуми и новинарски сайтове такава силна хейтърска вълна. Там хората обикновено казват нещо позитивно, нещо негативно, но всичко в един дипломатичен тон и с чувство за хумор. Тук злобните коментари са над 90 %, особено ако темата е някое красиво момиче, някой успешен човек или някакъв по-сериозен морален дебат. Всички са лоши, всички са грозни, никой не заслужава нищо, което има, всички са курви и педерасти, а понякога и двете. Изненадващо половината коментиращи познават лично коментираните и колко неща могат да разкажат за тях… Но от благородство се ограничават само със злостни епитети. Ами ако наистина ги познавате, защо не отидете и не им го кажете лично, а драскате там, където те няма и да го забележат? Мъллчание…Може би е от дипломация.

            Трябва да имаш сериозна мотивация да прочетеш нещо и да седнеш да бълваш глупости под него. И много свободно време. От къде идват мотивацията и времето? Първо от там, че самите пишещи са неудачници и не са заети с много смислени дела, затова могат да си позволят да отделят време за да пишат нещо, което не е градивно. Нали не си мислят, че хората, за които пишат, им четат коментарите и плачат или пък си казват “Ей, ще взема да се променя”. Те хранят сами собственото си общество на хейтъри и се подкрепят едни други. Защото като видиш, че има и други като теб, които мразят почти всичко на света (освен ракията и салатата), ти става по-спокойно. Второ, те обикновено са хора, които нямат възможност да изразят себе си дали защото се страхуват, или  не са особено значими, за да ги чуе някой. Хората, които не изразяват емоции, позиция, не вземат страна в конфликти, не биха защитили, някой, който е нападнат, отприщват в интернет всички негативи, които са насъбрали. Ако наблюдавате психологията им, всички си приличат. Обикновено са недоволни от това че, някой е забелязан, а те не са. Мислят, че са несправедливо прецакани, а тези, които коментират са несправедливо лансирани. Парадоксално те самите обръщат най-много внимание на хората, за които твърдят, че не са заслужили внимание. И чисто по български като не можеш да блеснеш, защо да не подлееш вода на този, който те засенчва.

Другото, което ги обединява, е засиленото чувство за морал. Под тази фасада, най-големите страхливци, оправдават грозните си постъпки. Уж пишат за морал, а се изказват така злостно, че се чудя не виждат ли сами оксиморон в думите си. Българите много обичат да говорят за морал и да налагат своя морал като всеобща норма. И много обичат да бъдат универсални съдници. Характерно за по-примитивния човек е, че приема всичко, което присъства в неговия свят и отхвърля всичко, което отсъства в него. На базата на ограничения си свят, чистосърдечно осъждат всичко необичайно като справедливи морални съдии. Добре, че такива хора рядко са облечени във власт, защото биха станали страховити диктатори.

Винаги съм мислела, че злото побеждава с помощта на дребните души. Те са скрити под агентурни имена, под псевдоними, под собствения си страхлив шепот, под пуританството и псевдоморала. Доносниците по душа нямат морал.

За всички, които припознават себе си в горния текст, или пък не искат да припознаят себе си, предлагам вечерно четиво – “Фермата на животните” на Оруел и по-специално обърнете внимание на кучетата. По-долу е песента Dogs на Pink Floyd  от албума Animals, специално за вас. Може пък да вземете да се образовате и да се замислите.

Deaf, dumb, and blind, you just keep on pretending
That everyone’s expendable and no-one has a real friend.
And it seems to you the thing to do would be to isolate the winner
And everything’s done under the sun,
And you believe at heart, everyone’s a killer.

Роби и окупатори

prodyljava-okupaciqta-v-su-176481-1Тази вечер, минавайки край Ректората, видях две момчета, които разпъваха лозунг “Не ви ли е срам?” на прозорците. Отдолу техните приятели стояха и ги напътстваха, а една възмутена жена, чакаща автобус на спирката, им каза, че ако се хванат да изметат улицата до спирката, ще са по-полезни. Спрях се и я питах дали наистина мисли, че ако студентите започнат да метат улиците вместо да окупират собствените си учебни зали, биха били по-полезни за обществото. Питах я и защо тя не измете улиците вместо да седи и да чака автобуса. Така и така нищо не прави, само седи, мърмори и чака цял живот някой да почисти мръсотията, в която живее. Като си търпял толкова години тази мръсотия, ти си станал част от нея. Казах й, че боклук има в една сграда на 200 метра, а не в Ректората. Тя не разбра. Не я ли е срам?

 Искаше ми се да кажа на студентите, че общество, което само себе си е окупирало, не заслужава техните усилия. Хора, които не осъзнават простата истина, че общината е длъжна да чисти улиците им всеки ден, защото ние й плащаме за това, нямат право да карат децата си да бъдат чистачи. Бригадирското движение не е актуално. Студентите заслужават да бъдат поощрявани и дори аплодирани за това, което правят. Те са по-достойни и от жената, която чака последния автобус, и от онези в сградата на 200 метра от Ректората.

5e_0d2pns

Днес четох някакви опити да компрометират студентите. Писаха, че били използвани от приближени до президента.  Не им излизайте с вашите тъпи номера, нито ги подценявайте. Студентите юристи са по-умни от вас. Няма да станат чистачи на мръсотия и няма да се продадат така, както вие се продавате всеки ден. Днес няма да обърнете внимание на окупацията им, но след няколко години, когато сте изхвърлени и забравени в боклука на историята, те ще са на вашите места. И ще бъдат държавници, каквито сега няма. Не ви ли е срам?

Няма как хора, домогнали се по някакво стечение на обстоятелствата до властта, поставени случайно от някого, за да изпълняват каквото им се каже, да бъдат победители. Хората без чест, без култура, без чувство за дълг и желание за промяна, без знание за това какво е да си свободен, са истинските окупатори. Окупирали са страната преди 70 години и сменят лицата си от тогава насам, подкрепяни от няколко поколения поддръжници с промити мозъци. Всеки от тях е заменим и еднакво незначителен. Не ги ли е срам?

Питам се какъв е смисълът да имаш власт, ако не я използваш съзидателно. Ако обичаш поста заради самия пост без да се ползваш от възможностите за промяна, които той ти дава, значи си директор на водопад. Разликата е, че имаш малко повече пари в джоба си, докато подскачаш като маймунка и изпълняваш всеки номер, който ти кажат. Това не е власт, а робство. „Властимащите са голи“. Някой ги е облякъл в измислена власт и ги е снимал в списание. Не ви ли е срам?

Защо студентите ще победят? Защото след 20 години робите няма да ги има. Ще са остарели и пенсионирани. Автобусът ще е прибрал жената от спирката заедно с цялото й робско поколение чистачи. Няма да има кой да кара юристите да чистят улиците, защото това време, в което образованието и свободата не са стрували повече от простия работнически труд и произход, ще е забравено. Ние сме нови. Не го помним и няма как да му се подчиним.